Синдромът на самозванеца: когато не вярваме на собствените си успехи

„Знам, че се справям, но някак не вярвам, че наистина съм толкова добър.“

„Сигурно просто имах късмет.“

„Ами ако разберат, че всъщност не съм достатъчно компетентен?“

Познати ли са ви тези мисли?

Понякога човек има образование, опит, постижения и реални доказателства, че се справя добре, но вътрешно продължава да се съмнява в себе си. Това преживяване е познато като импостър феномен или синдром на самозванеца. Важно е да уточним: това не е официална психиатрична диагноза. Терминът описва определен начин, по който човек преживява собствените си способности и успехи.

„Ами ако всъщност не съм толкова добър?“

При импостър феномена човек трудно приема собствените си успехи като доказателство за своите способности.

Когато получи признание, може да си каже:

„Имах късмет.“

Когато постигне добър резултат:

„Просто задачата беше лесна.“

Когато някой го похвали:

„Той просто не знае колко много неща не мога.“

Така постепенно се получава странно разминаване.

Другите виждат способностите и постиженията на човека, а самият човек вижда предимно това, което не му достига. И колкото повече постига, толкова по-висока става летвата, която поставя пред себе си.

Когато успехът не успява да ни убеди

Една от особеностите на импостър преживяването е, че външните доказателства невинаги променят вътрешното усещане. Човек може да завърши образование, да получи добра позиция, да развие собствена практика или да постигне нещо, за което дълго е мечтал.

Но вместо:

„Аз успях.“

вътрешният глас може да каже:

„Да, но следващия път може да не се справя.“

Това е важна разлика.

Проблемът не винаги е в липсата на способности. Понякога проблемът е в начина, по който човек интерпретира собствените си способности.

Как изглежда импостър феноменът в ежедневието?

Той може да се проявява по различни начини.

Например:

• постоянно сравняване с другите;
• страх да не бъдем „разкрити“ като недостатъчно компетентни;
• трудно приемане на похвала;
• омаловажаване на собствените постижения;
• прекомерна подготовка преди задача;
• перфекционизъм;
• страх от грешки;
• усещане, че трябва непрекъснато да доказваме стойността си;
• трудност да кажем „Аз го направих добре“.

Понякога човек дори започва да избягва възможности, защото те носят риск от провал. Така страхът да не се окажем „самозванци“ може постепенно да ни попречи да покажем на какво всъщност сме способни.

Откъде идва това усещане?

Няма една единствена причина. Начинът, по който възприемаме себе си, се изгражда в отношенията ни с другите и в опита, който натрупваме. Значение могат да имат преживяванията в семейството, очакванията към детето, начинът, по който са били приемани грешките, сравняването с другите, преживяванията в училище, работата и отношенията с важните за нас хора.

Особено силно може да бъде посланието:

„Добър си, когато се справяш добре“.

Тогава грешката вече не е просто грешка.

Тя може да започне да се преживява като доказателство:

„Не съм достатъчно добър.“

Перфекционизмът и страхът от грешка

Импостър преживяването често върви заедно с високи изисквания към себе си. Човек може да не си позволява просто да направи нещо добре. Трябва да го направи перфектно. А когато това не е възможно, следва разочарование, самокритика или тревожност.

Така се появява един изтощителен кръг:

високи изисквания → страх от грешка → прекомерно усилие → успех → омаловажаване на успеха → още по-високи изисквания.

И човек отново се оказва там, откъдето е започнал.

Ами ако не е нужно непрекъснато да доказваме стойността си?

Може би един от важните въпроси не е:

„Как да стана достатъчно добър?“

А:

„Защо имам нужда непрекъснато да доказвам, че съм достатъчно добър?“

Това са две много различни посоки. Първата ни кара да се стремим към още и още. Втората ни кара да се вгледаме в себе си. Да видим откъде идва вътрешният критик. Да разграничим реалната обратна връзка от собствените си страхове. Да се научим да приемаме както успеха, така и грешката като част от човешкия опит.

Какво можем да направим?

Първата стъпка е да започнем да забелязваме как говорим със себе си. Когато постигнете нещо, опитайте да не го обезценявате веднага.

Вместо:

„Имах късмет.“

попитайте:

„Какво направих аз, за да се случи това?“

Вместо:

„Другите са много по-добри.“

попитайте:

„С кого всъщност се сравнявам и защо?“

И вместо:

„Ами ако се проваля?“

може да се появи друг въпрос:

„Ако допусна грешка, какво ще означава това за мен?“

Понякога именно отговорът на последния въпрос отваря най-важната врата.

Не е нужно да се чувстваме уверени през цялото време

Самоувереността не означава никога да не се съмняваме в себе си. Да имаме съмнения е човешко. Да не знаем нещо също е човешко. Да направим грешка — също. Психологичното благополучие не се състои в това да достигнем до състояние, в което никога повече няма да чуем вътрешния си критик. По-скоро става дума за това да можем да го чуем, без да му предаваме управлението на живота си.

Кога разговорът с психолог може да помогне?

Ако усещането, че „не съм достатъчно добър“, започне да влияе върху работата, отношенията, решенията или начина, по който човек вижда себе си, разговорът с психолог може да бъде полезен. Не за да се получи готов отговор, че си достатъчно добър. А за да се изследва по-дълбоко какво те кара да не го вярваш. Понякога зад страха от провал стои много по-стар страх. Понякога зад перфекционизма стои нуждата да бъдем приети. Понякога зад непрекъснатото доказване стои едно старо убеждение, че стойността ни зависи от това колко добре се справяме. И тогава въпросът вече не е само за успеха. Въпросът е за начина, по който човек преживява самия себе си.

А може би не сте самозванец.

Може би просто сте човек, който е свикнал да вижда първо това, което не му достига. И понякога най-важната промяна не е да постигнем още нещо. А да започнем да виждаме това, което вече сме постигнали. Без да го омаловажаваме. Без да го обясняваме с късмет. И без да чакаме някой друг да ни разреши да повярваме в себе си.

 

Когато разговорът с психолог може да помогне

Ако разпознавате себе си в описаните преживявания и съмнението в собствените ви способности започва да влияе на работата, отношенията или решенията ви, разговорът с психолог може да ви помогне да погледнете на себе си по нов начин.

Повече за мен и начина ми на работа можете да прочетете тук.