ФОМО – страхът, че животът се случва някъде другаде

Другите пътуват. Другите се срещат. Другите успяват. Другите сякаш живеят повече.

А аз?

Само за няколко минути в социалните мрежи можем да видим нечия почивка, нова работа, щастлива връзка, семейно тържество, успех, нов дом или просто красиво подредена маса в петък вечер. И понякога, без нищо реално да се е променило в нашия собствен живот, след тези няколко минути той започва да ни изглежда… недостатъчен.

Това преживяване има име – FOMO (Fear of Missing Out), или страхът да не изпуснем нещо.

Но зад тези четири букви може да стои нещо много по-дълбоко от желанието да бъдем там, където са другите.

Понякога стои въпросът:

„Ами ако животът се случва някъде другаде, а аз го пропускам?“

Какво е ФОМО?

ФОМО описва тревожното усещане, че другите преживяват нещо интересно, важно или ценно, от което ние отсъстваме. Може да бъде парти, пътуване или среща. Но може да бъде и нещо много по-голямо. Кариера, връзка, семейство, деца, дом, начин на живот, постижение. И тогава вече не се страхуваме просто, че сме пропуснали едно събитие. Започваме да се питаме дали не пропускаме самия живот.

Социалните мрежи не създадоха сравнението. Те просто ни дадоха много повече хора, с които да се сравняваме

Хората са се сравнявали помежду си много преди появата на телефоните и социалните мрежи. Днес обаче сравнението е на един жест разстояние. Отваряме телефона и за няколко минути можем да надникнем в живота на десетки хора. Проблемът е, че обикновено сравняваме две много различни неща: собствения си живот отвътре с живота на другите отвън. За себе си знаем всичко. Знаем страховете си, съмненията, конфликтите, умората, неуспехите, сутрините, в които не ни се става, и вечерите, в които не сме сигурни накъде вървим. За другия виждаме снимката, момента, усмивката, резултата. И лесно можем да забравим, че зад кадъра също има цял човешки живот.

„Всички са по-напред от мен“

ФОМО невинаги звучи като:

„Искам да бъда там.“

Понякога звучи така:

„На моята възраст вече трябваше да съм постигнал повече.“

„Другите вече имат семейства.“

„Всички се развиват, а аз стоя на едно място.“

„Закъснях.“

„Изпуснах момента.“

Тук вече се появява не само сравнението с другите, но и сравнението с една въображаема житейска програма. До определена възраст трябва да сме завършили. После да имаме работа, връзка, дом, деца, кариера, сигурност, щастие. Само че човешкият живот рядко се движи по толкова подреден график.

Когато всяко „да“ означава много „не“

Има още една страна на ФОМО, за която се говори по-рядко. Изборът. Всеки истински избор означава да се откажем от други възможности. Ако избера един път, няма да изживея всички останали. Ако остана тук, няма да разбера какво би било там. Ако избера този човек, тази професия, този град или този начин на живот, винаги ще съществува едно:

„Ами ако…?“

Ами ако бях избрал друго? Ами ако бях заминал? Ами ако бях останал? Ами ако бях започнал по-рано? Ами ако не бях отказал? Понякога ФОМО е именно трудността да приемем, че не можем да изживеем всички възможни версии на собствения си живот.

Парадоксът на многото възможности

Свободата да избираме е ценна. Но когато възможностите станат прекалено много, изборът може да започне да тежи. Защото някъде винаги може да има нещо по-добро. По-добра работа, по-добра връзка, по-интересно място, по-изгодна възможност. По-вълнуващ живот. И ако непрекъснато гледаме към следващата възможност, може постепенно да загубим способността да присъстваме в тази, която вече сме избрали. Тогава не сме истински нито тук, нито там. Тялото ни е на едно място. Вниманието ни – на друго. А мислите ни непрекъснато проверяват дали някъде не се случва нещо по-добро.

ФОМО и нуждата да принадлежим

Зад страха да не изпуснем нещо понякога стои още една много човешка потребност: да принадлежим. Да бъдем част от групата. Да бъдем поканени. Да бъдем забелязани. Да знаем, че имаме място сред другите. Затова понякога болезненото не е самото събитие, което сме пропуснали.

Болезнена е мисълта:

„Те са заедно без мен.“

И тогава зад ФОМО може да открием не любопитство към това какво правят другите, а страх от изключване, самота или усещане, че не сме достатъчно значими.

Как изглежда ФОМО в ежедневието?

Може да проверяваме телефона си отново и отново, дори когато няма конкретна причина. Да изпитваме напрежение, когато не знаем какво се случва. Да приемаме покани, въпреки че сме уморени, само защото не искаме да изпуснем нещо. Да не можем да се насладим на мястото, на което сме, защото гледаме какво правят хората на друго място. Да се съмняваме в решения, от които допреди малко сме били доволни. Или да усещаме необяснимо неудовлетворение от живота си след време, прекарано в социалните мрежи.

Само че въпросът не е непременно:

„Как да спра да гледам телефона си?“

Понякога по-важният въпрос е:

„Какво търся всеки път, когато го поглеждам?“

Какво можем да направим?

Първата стъпка може да бъде просто да забележим момента, в който сравнението започва. Не непременно да го забраним. А да го разпознаем. Когато видим живота на някого и усетим онова леко свиване отвътре, можем да се попитаме:

„Какво точно ми липсва в този момент?“

Наистина ли искам това, което виждам? Или искам чувството, което си представям, че този човек изпитва? Принадлежност? Признание? Близост? Свобода? Успех? Сигурност? Понякога чуждият живот не ни показва какво трябва да имаме.Той просто осветява нещо, от което ние имаме нужда. А това вече е ценна информация за самите нас.

От ФОМО към собствения живот

Противоположността на ФОМО не е да изтрием всички приложения, да престанем да се интересуваме от другите или да се убедим, че никога нищо не изпускаме. Защото ще изпускаме. Няма как да бъдем навсякъде. Не можем да опитаме всичко. Няма как да изживеем всеки възможен живот. По-важно е да можем да останем в живота, който действително живеем, да направим избор. Да бъдем в него. Да го променим, ако вече не ни принадлежи. Но да не прекарваме времето си в непрекъснато надничане към всички останали възможности.

Ами ако животът не се случва някъде другаде?

Може би понякога толкова внимателно наблюдаваме как живеят другите, че преставаме да забелязваме собствения си живот. Чакаме следващото. По-доброто. По-интересното.нМомента, в който най-после ще бъдем там, където „трябва“.

А животът рядко ни уведомява:

„Ето, сега започва важната част.“

Той се случва в обикновените дни. В разговорите, в решенията. В хората до нас. В малките неща, които почти не забелязваме, докато гледаме екрана.

Може би въпросът не е:

„Какво изпускам?“

А:

„Какво пропускам тук, докато се страхувам, че изпускам нещо другаде?“

Понякога именно там започва връщането към собствения ни живот.

Кога разговорът с психолог може да бъде полезен?

Ако постоянното сравняване, страхът от пропускане или усещането, че другите живеят „по-добре“, започнат да носят тревожност, неудовлетворение или трудност при вземането на решения, разговорът с психолог може да помогне да разберем какво стои зад тях. Не за да спрем да се сравняваме завинаги. А за да разберем защо чуждият живот понякога има толкова голяма власт върху начина, по който оценяваме своя. И постепенно да преместим погледа. От това къде са другите.

Към въпроса:

„Къде съм аз и как искам да живея оттук нататък?“

Ако понякога свободата идва не от това да участваме във всичко, а от умението да избираме. Прочетете и статията ми за Джомо-радостта да не бъдеш навсякъде.